Множество са факторите, които обуславят избора на София за столица на България. Този избор е направен през 1879 г. след Освобождението от османското владичество по заслуга на Георги Раковски и проф. Марин Дринов. Но не само от тях - предложението било подкрепено от още много общественици. София носела старата слава на Сердика и Средец. Траките от племето серди оценили благоприятното местоположение на някогашното неолитно селище и наличието на подходящи ресурси и се заселили тук, за да основат град на име Сердонполис или Сердика. Той се развил и продължил възхода си по времето на разцвета на римската империя. Благодарение на извършени разкопки на различни места в града са открити части от главни и второстепенни улици, като няколко автентични улици могат да се видят и днес. В двора на Президентството е запазен участък от улица, а между него и Министерския съвет има автентична настилка от VІ в. на главната улица – една от най-оживените в Сердика.

Днешна София преживяла куп нашествия по време на т. нар. „велико преселение на народите“. Но от VІ в. градът бил възроден и станал важен административен и стопански център на Византийската империя. Оттогава е и името му Триадица. Влизайки в границите на България през 809 г. тя получава славянското име Средец. Последното си име – София, носи от ХV в. С него е избрана и за столица на България в конкуренция с Пловдив и Търново (Велико Търново).  

Местоположението на София е сред причините, довели до посочването й за главен град – в средата на Балканския полуостров, на сравнително малки разстояния от столиците на съседните страни, на стратегически кръстопът, осигуряващ връзки на Дунавското крайбрежие с Беломорието, с наличие на минерални извори с лечебни свойства.

Множеството исторически събития през вековете са оставили в столицата своите следи. Днес сме щастливци да разполагаме със свидетества на отдавна минали времена. Сред най-старите археологически забележителности са ротондата „Св. Георги", църквата „Св. Петка Самарджийска", църквата „Св. София" и др. Тук се намира и най-внушителният храм на Балканския полуостров – храм-паметникът „Св. Александър Невски“. В подножието на Витоша планина се намира уникалната Боянска църква „Св. Никола“ – паметник на културата със световно значение под закрилата на ЮНЕСКО.

В околностите на София са разположени множество малки манастири, известни като Мала Света гора. Самото начало на тази мрежа от обители било дадено през Българското средновековие. Манастирите имали общо управление и съставлявали една духовна общност. Разположени в полите на планините Витоша, Люлин, Плана, Лозенска, Руй планина, та чак до южните склонове на Стара планина, до Драгоманските възвишения, из Софийското и Ихтиманското полета. Има предположения, че изграждането на тази манастирска общност е поставено още по времето на Първото българско царство. Различни са мненията на специалистите по отношение на броя на храмовете, които влизат в т. нар. Мала Света гора – някои включват само 14 манастира: Драгалевския „Св. Богородица Витошка”, Германския „Св. Иван Рилски” – считан за най-стар, от Х в., Кремиковския „Св. Георги”, Елешнишкия „Св. Богородица”, Курилския „Св. Иван Рилски”, Лозенския „Св. Спас”, , Осеновлашкия „Седемте престола”, Дивотинския „Св. Троица”, Илиенския „Св. Илия”, Кладнишкия „Св. Никола”, Кокалянския „Св. Архангел Михаил”, Сеславския „Св. Николай Мирликийски” и Искрецкия манастир „Св. Богородица”. Други добавят и Горнобанския манастир „Св. св. Кирил и Методий”, Подгумерския „Св. Димитър”, Железнишкия „Св. Дух”, Боянския “Св. Пантелеймон”, Бистришките манастири “Св. Петка” и “Св. Петър”, Владайския “Св. Петка”, Урвишкия „Св. Никола Летни”, Лозенския „Св. ап. Петър и Павел”, Алинския „Св. Спас“, като правят общият им брой 25. Трети пък отиват още по-далеч, като включват в понятието всички манастири, разположени на територията на София град и на Пернишки окръг. Манастирите били строени по подобие на тези на полуостров Атон, притежавали и техните устав и организационна структура. В наши дни в Софийска област има 66 православни манастира, от които действащи са 44.