Doom day - така кръстихме този ден, след като успяхме да оцелеем. В най-горещия ден от лятото, се мъкнахме от хижа Чавдар до хижа Момина поляна. 13 часа без прясна вода, по билото на убийствен пек, а за разкош видяхме и труп на кон. По принцип не се стресираме лесно, но жегата в комбинация с 35-те километра, които трябваше да извършим и милото конче, ни подейства меко казано ужасно. Към 15:00 часа вече знаех как се чувстват бедстващите в пустинята и бях в бойна готовност да вадя спасителното одеяло в случай, че някоя от нас прегрее. Бети беше сигурна, че ще намерим и човешки труп, а Калина буквално халюцинираше хижата. Спокойно можем да си признаем, че слънчасахме доста успешно, но понеже сме hard to kill, след обилно наливане с вода и аспирини, и няколко часова кома в леглата, на следващата сутрин ни бяха останали само лошите спомени. И тъй като в природата всичко е баланс, след кошмара който преживяхме, планината ни показа своята магия. И беше велико. Да си горе и срещу теб да се извисява Юмрука. Да видиш Вежен облян в розовата светлина на изгрева. Да вървиш по тясната пътека към Козя стена и изведнъж под краката ти да изплува цялата долина. И да съзреш в далечината Арката на Свободата и Купена. Да те пронизва вятърът и да настръхваш, но не от него, а от величието на планината. Да вървиш сред конете. Да видиш началото на Райското пръскало. Да гледаш как мъглите плуват в небето и крият срамежливия връх Ботев. Да легнеш на земята и времето да спре. Да усещаш колко си незначителен и малък и въпреки това, да ти се плаче от радост, че просто съществуваш в този момент, там горе. Сърцето ти да прелива от благодарност, че планината те е допуснала да се докоснеш до нея. Душата ти да е пълна и нищо да не ти липсва. Защото когато магията на планината те сграбчи, заживява в теб и те дърпа към себе си до края на живота ти.
Моят най-магичен момент от цялото пътешествие беше, когато видяхме новородено конче, малко след хижа Козя стена. Случи се рано сутринта - кончето беше родено преди не повече от 15-20 минути. Още не можеше да се изправи, а майка му му говореше и го побутваше с муцуна. Аз естествено бях ужасно любопитна и се опитах да се приближа, но тя не ми позволи. За това, заедно с другите погледахме малко отстрани чудото на живота и си продължихме по пътя с усмивки до уши. Наистина е невероятно на какво можеш да станеш свидетел в планината: един ден виждаш смърт, а на следващия – зараждането на нов живот. Девет дни слънцето те пече бавно на шиш, а на десетия небето те замерва по главата с ледени късове. Да, дългоочакваният дъжд дойде, обърна на градушка и буквално покри в бяло цялата поляна пред хижа Добрила.
Тогава бяхме там и благодарение на Калина, която прояви здрав разум и отказа да тръгне в това време, прекарахме този ден в спане, пране и игра на карти. Беше ни малко странно да стоим затворени на едно място и да не вървим поне 8 часа, но човек трябва и да си почива от време на време. Поне така съм чувала. Използвах момента да си зашия дългите панталони, които вече бяха наполовина сцепени, с надеждата, че ще издържат до края. В крайна сметка усилията ми се оказаха безплодни, но това не беше особена драма.
И така, след тази непредвидена почивка продължихме към заслон Ботев. Разбира се, по закона на всемирната гадост, на следващия ден един мускул на левия ми крак крампира толкова силно, че цял ден не можех да си опъна крака, а breaking point-a дойде на хижа Тъжа, когато Вальо (наш приятел, който се присъедини към групата от хижа Ехо до град Котел) ми каза: “Ирена, не ми харесваш!”. Аз съответно веднага отидох да си порева десетина минути в тоалетната. Като цяло всички си поревахме стабилно по време на прехода както Калина казва: “Вървиш и ревеш, но и ти не знаеш защо точно ревеш”. Както и да е, постегнах се и изкуцуках до хижа Мазалат.
На другия ден положението беше значително по-добре и километрите се затъркаляха все по-бързо и по-бързо: Шипка, Бузлуджа, гора, Грамадлива, гора, гора, Чумерна, гора, Вратник, гора, гора… Нетърпението ни да стигнем до морето растеше чудовищно, а в главите ни вече се прокрадваше мисълта за пясъка и вълните. Спомням си, че след Ботев всеки следващ ден минаваше все по-неусетно, и сякаш с едно мигване се озовахме в Източна Стара планина, а с още едно - в Котел.