3 жени – 21 дни – 1 планина. Ужас и безумие в очите на всичките ни приятели. „Как така 3 жени сами в гората?“, “Не ви ли е страх?”, “100 % ще се загубите!“, „Ами ако има мечки?“, „О, вие няма да издържите ще се откажете“. Това беше реакцията на всички, когато заявих, че тази година ще поема по маршрута Ком-Емине с Бети и Калина. След като им отговорих, че надали има нещо  по-страшно в планината от три уморени, рошави и изнервени жени, всички капитулираха пред желязната ми логика.

И както повечето приключения започват на шега, така бе и това. С Бети няколко месеца по-рано се шегувахме, че тръгваме на преход, ама ще си вземем и токчетата да се снимаме по върховете, разбирате ли. Калина ни чу и реши да сподели нашето приключение, защото какво по-хубаво има от това да бродиш в планината с две (други) луди жени? И така, великото женско трио бе сформирано и  се започна с едно съставяне на дълги списъци, събиране на информация и кроене на планове на терасата вкъщи. Дните отминаваха неусетно, а ние си набавяхме екипировка със същия ентусиазъм, с който си купуваме роклички и лак за нокти. Раниците се пълнеха, а търпението ни бързо изтичаше като песъчинки в пясъчен часовник. Аз бях помъкнала 3 кг палатка, 2кг фотографска техника, да не изпусна случайно кадъра на живота ми нали, и още 11кг дребни нещица. Калина носеше 1 килограм  изотоник, магнезий, сребърна вода и аптечка, по-добре заредена от линейките на Пирогов, а Бети беше навигаторът на групата, запасена с компас, карти, пътеводител, GPS, 2 телефона и  радиостанция за връзка с кораба-майка. Не мисля, че тогава която и да е от нас имаше представа в какво се забъркваме, но подготовката ни определено беше като за оцеляване след Апокалипсиса.

Така неусетно дойде мечтаният ден - 24.06, когато се натъпкахме с целия багаж в колата и не след дълго се озовахме пред старата хижа Ком и въпреки че бяхме натоварени като камили, тръгнахме по дългия път към морето, весели и устремени като стрели. Хората казват, че първите стъпки са най-трудни, но за мен това начало не беше по-различно от всеки друг път, когато съм била в планината - аз просто се прибирах вкъщи. Спомням си, че нямах търпение да излезем от горския пояс и да погледна на изток, представях си Стара планина като змия, която се вие и гъне през поля и равнини, чак до лазурното море. Представях си какво ли е да видиш морето в далечината, и от връх Ком наистина го видях - безкрайни зелени вълни, уж неподвижни, но плаващи, когато отместиш очи от тях, и огромно небе с ванилови облаци. Погледнах момичетата и си казах: “Господи, очакват ни 20 магически дни в планината!“. Щракнахме се набързо, избрахме възможно най-малките камъчета, които да носим с нас и хвърлим накрая в морето, и направихме първата крачка на изток заедно.

Няколко часа по-късно пристигнахме в  хижа Петрохан,която беше крайната ни точка за деня. Бяхме изминали само около16 километра и вече искахме да си изхвърлим раниците и краката. Обещаващо начало!!! Разбира се, настроението ни рязко спадна, защото бяхме абсолютно наясно с факта, че следващите дни ще трябва да покриваме два  пъти по-голямо разстояние от изминатото днес. Говорехме си, че трябва да се опитваме да поддържаме духа си, за да минават по-леко дните, а и за да не искаме да се самоубием на километър преди хижата. Това самонадъхване подозрително много ми приличаше на ситуация, в която трябва да си вземеш леден душ - знаеш че ти предстои да преживееш ужас, но си казваш “Хайде, ще  бъде набързо, водата не е чак толкова студена, стегни се!“, въпреки че вътрешно усещаш, че те чака адският психо трилър. С натежали сърца си легнахме в палатките и сънувахме кошмари, свързани с тежки раници и безкрайно вървене.