3 жени – 21 дни – 1 планина. Ужас и безумие в очите на всичките ни приятели. „Как така 3 жени сами в гората?“, “Не ви ли е страх?”, “100 % ще се загубите!“, „Ами ако има мечки?“, „О, вие няма да издържите ще се откажете“. Това беше реакцията на всички, когато заявих, че тази година ще поема по маршрута Ком-Емине с Бети и Калина. След като им отговорих, че надали има нещо по-страшно в планината от три уморени, рошави и изнервени жени, всички капитулираха пред желязната ми логика.
И както повечето приключения започват на шега, така бе и това. С Бети няколко месеца по-рано се шегувахме, че тръгваме на преход, ама ще си вземем и токчетата да се снимаме по върховете, разбирате ли. Калина ни чу и реши да сподели нашето приключение, защото какво по-хубаво има от това да бродиш в планината с две (други) луди жени? И така, великото женско трио бе сформирано и се започна с едно съставяне на дълги списъци, събиране на информация и кроене на планове на терасата вкъщи. Дните отминаваха неусетно, а ние си набавяхме екипировка със същия ентусиазъм, с който си купуваме роклички и лак за нокти. Раниците се пълнеха, а търпението ни бързо изтичаше като песъчинки в пясъчен часовник. Аз бях помъкнала 3 кг палатка, 2кг фотографска техника, да не изпусна случайно кадъра на живота ми нали, и още 11кг дребни нещица. Калина носеше 1 килограм изотоник, магнезий, сребърна вода и аптечка, по-добре заредена от линейките на Пирогов, а Бети беше навигаторът на групата, запасена с компас, карти, пътеводител, GPS, 2 телефона и радиостанция за връзка с кораба-майка. Не мисля, че тогава която и да е от нас имаше представа в какво се забъркваме, но подготовката ни определено беше като за оцеляване след Апокалипсиса.
Така неусетно дойде мечтаният ден - 24.06, когато се натъпкахме с целия багаж в колата и не след дълго се озовахме пред старата хижа Ком и въпреки че бяхме натоварени като камили, тръгнахме по дългия път към морето, весели и устремени като стрели. Хората казват, че първите стъпки са най-трудни, но за мен това начало не беше по-различно от всеки друг път, когато съм била в планината - аз просто се прибирах вкъщи. Спомням си, че нямах търпение да излезем от горския пояс и да погледна на изток, представях си Стара планина като змия, която се вие и гъне през поля и равнини, чак до лазурното море. Представях си какво ли е да видиш морето в далечината, и от връх Ком наистина го видях - безкрайни зелени вълни, уж неподвижни, но плаващи, когато отместиш очи от тях, и огромно небе с ванилови облаци. Погледнах момичетата и си казах: “Господи, очакват ни 20 магически дни в планината!“. Щракнахме се набързо, избрахме възможно най-малките камъчета, които да носим с нас и хвърлим накрая в морето, и направихме първата крачка на изток заедно.
Няколко часа по-късно пристигнахме в хижа Петрохан,която беше крайната ни точка за деня. Бяхме изминали само около16 километра и вече искахме да си изхвърлим раниците и краката. Обещаващо начало!!! Разбира се, настроението ни рязко спадна, защото бяхме абсолютно наясно с факта, че следващите дни ще трябва да покриваме два пъти по-голямо разстояние от изминатото днес. Говорехме си, че трябва да се опитваме да поддържаме духа си, за да минават по-леко дните, а и за да не искаме да се самоубием на километър преди хижата. Това самонадъхване подозрително много ми приличаше на ситуация, в която трябва да си вземеш леден душ - знаеш че ти предстои да преживееш ужас, но си казваш “Хайде, ще бъде набързо, водата не е чак толкова студена, стегни се!“, въпреки че вътрешно усещаш, че те чака адският психо трилър. С натежали сърца си легнахме в палатките и сънувахме кошмари, свързани с тежки раници и безкрайно вървене.
Иска ми се да кажа, че на следващия ден се събудихме свежи и отпочинали, но истината беше, че бяхме ужасно схванати и недоспали. Всичко ни болеше, дори там, където не можеш да си обясниш какво толкова има, за да те боли така. Събрахме цирка и потеглихме към прохода Лакатник, който всъщност е най-ниската точка от маршрута. Опитахме се да се изгубим на няколко пъти, защото маркировката в този район не е особено добра, но когато се прецакахме 3-4 пъти да вървим в грешна посока и после да се връщаме, започнахме да забелязваме лентичките по дърветата като орел - мишка в полето.
Отново ми се иска да кажа, че този ден беше прекрасен за мен, но реалността се оказа по-жестока от романтиката. Установих два генерални проблема. Първият очаквано беше свързан с мазолите, и по-конкретно с чорапите. Разбира се, преди да тръгна, направих задълбочено проучване, разпитах сериозни планинари, и според съветите на всички си взех за прехода само дебели вълнени чорапи. Не че отричам магическите свойства на вълната, но не съобразих факта, че от топлината и многото ходене краката се подуват, обувките започват да стискат, започва едно триене и нататък продължението е ясно. Положението беше временно спасено с лейкопласт и Sudocrem, за чието чудодейно действие бих написала отделна статия. Въпреки това, закупуването на други чорапи бе въпрос на оцеляване. Вторият проблем, който тотално крашна системата, беше свързан с раницата. Поради непонятни за мен обстоятелства, частта от гърба на раницата, която омекотява и помага за отвеждане на влагата, се беше пречупила навън, в посока кръста ми, и съответно след 10 часа носене ми направи доста гадна рана. Изобщо не ме е срам да си призная, че последните 5 км до Лакатник ревях от яд, че, така да се каже, още не бяхме тръгнали, а вече имах сериозен проблем за разрешаване.
Когато пристигнахме в селото, изядохме по един сладолед за успокоение и взехме политическото решение да спим в къща за гости, вместо на палатка. Всеизвестен факт е, че когато човек е уморен и ядосан, не взима адекватни решения. Така и аз вместо да потърся магазин за чорапи (помните проблем номер 1) когато пристигнахме в Лакатник, се заех да убеждавам Мърчето (жената, която държи къщата) да ми продаде чифт от нейните. Тя разбира се, тактично отклоняваше моите отчаяни молби, с извинението че нямала чорапи в къщата. Въпреки това, беше така добра да прати човек да ми вземе чорапи от магазина, обясних й какво ми трябва и с прилив на облекчение, се концентрирах върху решението на проблем номер 2. Изкъпахме се в готината баня, мозъкът ми започна да работи нормално и се заех да си ремонтирам раницата. Приложих уменията си по шев и кройка и положението се подобряваше с всяка изминала минута, до момента, в който Бети ми донесе купените от приятеля на Мърчето чорапи. Оказа се, че аз в делириума си съм казала на Мърчето, че искам тънки чорапи до глезена, имайки предвид памучни тънки, а не дебели. Тя е разбрала тънки, найлонови. Тук, както можете да се досетите, почти се разревах отново, а Калина се опита да ме успокои, че поне ще сме стилни в планината. Посъвзех се малко и отидох пак да се моля на Мърчето да ми продаде от нейните чорапи. Тя продължаваше да твърди, че няма налични, но поне ме успокои, че магазинът за чорапи отваря в 7. Между другото, моите отчаяни молби й бяха напомнили и за други подобни случаи и сутринта ни сподели, че обмисля да зареди къщата с резервни чорапи. Много добро решение! Както и да е, останалата част от вечерта бързо премина в приятни разговори и планиране на следващите дни, след което дойде прекрасният момент, в който си легнахме в меките като памук легла.
Към Втора част - В прегръдките на Западна Стара планина
_______________________________________________________________________________________________________________________________________________________
За Aвтора:
Ирена е родена в София, но е прекарала голяма част от детството си в планината, по реки, язовири и палатки, благодарение на дивите си родители. Нейните сърце и душа са в планината и при всяка възможност тя бяга натам. От известно време се опитва да се занимава с пейзажна фотография. Не се приема като фотограф, а като добър фалшификатор на красотата на природата. Ком – Емине е първият й дълъг преход, но в никакъв случай не последен. От скоро се катери на стена и усеща, че я зоват големите планини.
