С цел по-добро обслужване ви уведомяваме, че сайтът на BG Guide използва бисквитки.

Разбрах

Ком-Емине 2017 - четвърта част

Последни километри до Морето

Ирена Цветанова

Продължение от Трета част - Вълнения и премеждия в Централен Балкан

 

Котел - градът на мечтите и сънищата ни. Честно казано, никога не съм се радвала повече да пристигна в някой град. Щастието ни беше безгранично, защото Котел за нас беше бленувана цел от ден първи - място, на което ще се наядем като…, е, да - прасета, с пици, спагети, торти, банички, бозаааа и сладолед! О да, защото когато 15 дни караш на боб, сандвичи, вафли и гъбена супа, буквално започваш да сънуваш храна и очите ти да се насълзяват при мисълта за леден сладолед или разтопен кашкавал върху парещата пица. Излишно е да казвам, че в пицарията се държахме като неандерталци, попаднали в бъдещето, и буквално всмукахме за секунди храната, която ни донесоха. А пихме и мента със спрайт - дори не мога да опиша екстаза в който изпаднахме при първата глътка! Разбира се, по-късно ни беше лошо, защото бяхме жестоко преяли, но си заслужаваше!!!

 

East Stara planina

 

На следващата сутрин бързо-бързо изтичах до баничарницата и след поредното настървено ядене, стегнахме цирка и ударихме черта на изток. Вече нямахме търпение да стигнем до морето и следващите дни буквално ги взехме на fast forward. Тук държа да отбележа, че горските феи (както се наричахме в началото) вече отдавна ги нямаше, а на тяхно място се бяха появили онези три уморени, рошави, мръсни и изнервени жени или накратко - орките от Мордор. Защото, повярвайте ми, Източна Стара планина изкарва най-лошото у теб. Лоша маркировка, постоянно въртене, заобикаляне, прескачане на паднали дървета и катерене в дерета. Безкрайни обрасли с трънаци пътеки, задушаваща жега и пак паяжини, ама този път като от филми на ужасите. Някъде преди Ришки проход видях огромен паяк с дебели, космати, жълти крака - още потръпвам при мисълта, че почти скочих върху него. Калина всеки ден я болеше все повече и повече единия крак и сякаш вечер го откачаше, а сутрин го монтираше отново, за да продължи напред. Бяхме целите издрани, нахапани от всякакви твари, изприщени от мръсотия и изморени. И изнервени. Много много изнервени. Заклевам се, и мечка да ни беше излязла на пътя, щеше да избяга с писъци от нас. И ние бихме избягали с писъци, ако се бяхме видели отстрани. В това колоритно състояние пристигнахме в село Козичино (последната ни спирка преди морето) и за допълнително наше удоволствие цяла нощ ни хапаха щипалки и бълхи. Добре че, ни беше предпоследен ден и мисълта за хладната прегръдка на морето ни възпря от това да избием всичко живо по пътя! Казах ви - истински Мордорски орки.

 

Kozichino

 

Логично, на следващата сутрин се събудихме в ужасно състояние и настроение. Спомням си, че  тогава се чудех  дали изобщо ще успеем да минем последните 40 километра до Емона или ще умрем от изтощение някъде по пътя. Такива черни мисли ме занимаваха когато тръгнахме от бунгалото, но сутрешната гледка бързо изтри тези глупости от главата ми. За добре свършената работа, а именно, че бяхме успели да се дотътрим до тук, получихме подарък - най-прекрасният изгрев за всички 21 дни. Облаците бяха облени в нежната розова светлина на току-що събудилото се слънце, а луната висеше над тях и ни наблюдаваше като гигантско немигащо око. Никога не съм била от ранобудните птици и винаги съм предпочитала залезите, но смятам, че гледката на планета и звезда, увиснали заедно в небето е един особен вид магия, заради която си заслужава да се напънеш да станеш рано. И така, под тези две небесни очи, тръгнахме за последен път.

 

Kamchia

 

Ако мога да опиша с една дума какво е усещането да вървиш последните си километри към морето, то тази дума би била: нереалност. Абсолютна, тотална, извън всякакви граници на възприятие и осъзнаване. Вървиш и не вярваш. Не вярваш че си стигнал, че си успял да пречупиш себе си, че си издържал, че си се справил. Не вярваш, че е дошъл краят на великото приключение. Съзнанието ти е дотолкова свикнало с присъствието на планината, че виждайки море, отрича неговото съществуване и се опитва да избяга назад в спомена за безкрайните пътеки, топлата прегръдка на гората и  величествените планински хребети. В този момент се прокрадва и носталгия по всичките мигове на отмора, усмивки и дребни радости, всичките трудности, преодолени заедно, всяка една споделена секунда. Спомените за всички преживявания те заливат като морски вълни и едновременно се радваш, че си достигнал заветната точка, и ти е тъжно, че мечтата все пак има  край. В последните метри преди оградата на нос Емине се смеехме, че утре няма да ставаме рано, няма да носим повече тежки раници и няма да вървим 30 километра. Тъгата по отминалото се смеси с облекчението, че мъките са  свършили, с радостта и гордостта от постигнатото и щастието от споделеното пътешествие. И въпреки, че нямаше кой да ни посрещне в последната ни крачка от маршрута Ком-Емине, ние трите си бяхме достатъчни, защото само ние си знаем какво ни е било и през какво сме преминали. Сега, обръщайки се назад, знам че приключенията са още по-хубави, когато са споделени!

 

To the sea

 

Нашето пътешествие завърши окончателно когато си хвърлихме камъчетата в морето и с облекчение се заровихме в пясъка на плажа. Следващите дни бяха отредени за спане, почивка, палачинки и, естествено, обиране на лаври и поздравления от всичките ни приятели. Явно три жени, преминали сами по Ком-Емине, си е big deal. Но какво да ви кажа, инатът е голяма движеща сила :D  

 

Pebbles

 

И така, след три дни активно ровене в пясъка дойде време да се приберем в големия панелен град и да се заемем с епичното чистене на екипировката, както и разбира се, с не леката задача да се превърнем отново в момичета. Доста бързо се върнахме към градската реалност, но този път със синьото небе в очите ни и със Стара планина в сърцата ни. Завинаги. Спомням си, че след това някой ме попита: “Насити ли се вече на планината?”, а отговорът на този въпрос дойде два дни по-късно в полите на Рила, посока Урдини езера. Защото драги приятели, се оказва че планините и приключенията никога не могат да ти “стигнат”, но за това пък ти ще се опитваш да ги “стигнеш” - до края на живота си.

 

Last sign