The website BG Guide uses cookies for a better service performance.

Accept

Kом-Емине (Втора част)

В прегръдките на Западна Стара планина

На следващата сутрин успяхме да се понаспим, пихме по едно кафе и тръгнахме с бодра крачка. Аз си купих 2 чифта бамбукови чорапи и една тубичка вазелин, а ремонтираната раница вече не ме убиваше. Окрилена от тази нова надежда смело изкрещях: “Ей, планина, сега ще те разцепя!” Както по-късно се оказа, това, което се разцепи, беше единственият ми дълъг панталон. Ааа,… и сандалите на Бети, ама това е една друга история.

 

От този ден нататък напуснахме цивилизацията, за да се гмурнем във величествените гори на Западна Стара планина. През следващите дни телата и умовете ни започваха все повече да свикват с тежестта на раниците и дългите километри, а ние започнахме все по-често да вдигаме поглед от краката си. И тъй като нарочно бяхме тръгнали малко по-рано от големите групи, почти през цялото време бродехме сами в гората, като истински горски феи, а по-късно – орки, защото несъмнено в един определен момент претърпяваш тази неизбежна трансформация.

 

Знам, че има хора които биха се стреснали при мисълта да се озоват сами в гората на километри от други хора и цивилизация, но вярвам, че това е просто страх от непознатото. Затова сега ще се опитам да опиша какво е да си там. Закърнелите в градската среда сетива се събуждат и всяка клетка на тялото ти се стреми да докосне природата. Очите ти поглъщат всички цветове на света около теб. В стотиците нюанси зелено на листата, стръкчетата и мъховете се прокрадват нежни цветя в розово, жълто, оранжево, лилаво, а дърветата и земята са смесица от пастелни тонове на сиво и кафяво. През листата прозира яркото синьо, а белите облаци се разливат в небето като топящ се ванилов сладолед. Много рано сутрин се виждат лъчите на слънцето, които прорязват гората като жълти лазери. Ароматът на въздуха и цветята е толкова силен и наситен, че почти го усещаш с небцето си, когато поемеш дъх. Слухът ти може да различи всеки тон от песента на птиците, чуваш скърцането на дърветата, жуженето на насекомите, вятъра в листата. Потапяш се в звуците от собственото ти движение, ритъма на крачките, обувките ти скърцат върху камъчетата или отекват глухо върху кухата земя, начинът, по който канчето се удря в ремъка на раницата. Научаваш звуците на другите, техните стъпки, щеките им дори и в един момент, без да се обръщаш, знаеш кой точно върви след теб. И усещаш, че всичко е живо и се движи непрестанно. Усещаш, че не си най-великият на света, дори не си толкова важен в този момент. На всички мухи, скакалци, паяци и бръмбари не им пука кой си – тук ти си просто гост в техния свят. Или си стоиш в удобната среда на градския бетон, или преглъщаш егото си и ставаш част от този свят. Помня, че около Мургаш обрахме толкова много паяжини, че заприличахме на мумии. А мен по принцип ме е страх от паяци. Но преходът Ком-Емине е точно за това - да пречупиш себе си.

 

И като стана въпрос за пречупване, за да не ни се счупят гърбовете и колената, взехме единодушно решение, че на Витиня разтоварваме къмпинг оборудването и ще разчитаме на хижите за подслон. Ангели ни се явиха тогава, маскирани като  приятели, на които си натресохме част от багажа. Аз зарязах тежките обективи и си оставих само китовия. Тук сигурно всички про-фотографи ще ме анатемосат, но не те ми носиха раницата! И тогава, о, Боже, сякаш ми пораснаха крила и чух арфите райски - раницата ми беше олекнала с 4 килограма! На следващия ден просто летяхме и ако до тогава имахме съмнения дали ще издържим, вече бяхме сигурни, че ще видим морето.

 

Денят стана още по-хубав, когато стигнахме до хижа Чавдар, последната точка на Западна Стара планина. Иво - хижарят, който не стига, че ни беше сготвил пиле със зеле, а ни пусна и пералня. Не можете да си представите какъв товар ти пада от и без това уморените рамене, че нямаш неща да переш и все пак ще си чист. Вечерта беше прекрасна, бяхме си само ние в хижата, пихме сангрия и си бърборихме до късно, въпреки че на следващия ден трябваше да станем в 5. Но нямаше как! Иво е един от онези редки хора, които са истински богати, разказват ти за целия свят и владеят магически похвати за убеждаване. Много подмолно ни увещаваше да останем при него още няколко дни, но ние проявихме силна воля ден се сбогувахме с прохладната сянка на гората, за да започнем плавно да изкачваме Централен Балкан.